Мечтата ми да бъда грънчарка върви като тънка червена нишка през целия ми живот. Имах всичкото време на света и всички възможности, но така или иначе нито веднъж не се доближих ни на йота по-близо до осъществяването й.
Мечтаех да стана грънчарка през по-голямата част от живота си. Една такава лежерна мечта. Представях си как работя в ателието в спокойна самота, наслаждавам се на докосването и оформянето на глината и създавам причудливи, невероятни неща. Представях си великолепната красота на цветовете в мекия сумрак на ателието. Редиците вази, купи, чинии, грънци, делви... разказващи истории. Принадлежността към света на творците. Признанието. Свободата. Представях си как се затварям в моето собствено царство, а когато се уморя и имам нужда от разнообразие веднага имам към кого да се присъединя за кафе, за чаша вино, за приказки, за шумни купони, за пътувания, с една дума за каквото ми се ще. И вечерите... заключвам и тръгвам към остатъка от деня уморена, доволна и готова да се насладя. Някак си винаги съм имала тази мечта. Напоследък се чудя защо никога не тръгнах към осъществяването й. Можех да се запиша на курс, да чиракувам, да поживея близо до троянските майстори например, да чета специализирана литература, да се запозная с хора, които правят това. Как така толкова години го мечтая, а нищо не ми хрумна да направя?
По странен начин отговорът дойде от едни стари писма (докато изчиствах живота си от излишното), които някак си свързаха пътешествията с грънчарството. (Пътешествията. Обичам ги.) Обичам пътешествията. Обичам начина, по който ме карат да се чувствам новите места, неща и хора. Обаче ми е непоносимо досаден процеса по организирането им: търсенето на маршрути, планирането им, търсенето и резервирането на билети и т.н., и като резултат – пътувам по-малко отколкото искам, защото го правя най-вече ако има кой да ми организира всичко до най-малките подробности. Обичам също и да разполагам с времето си, да не бързам, да не притичвам през местата, да срещам местни хора, а това веднага изтрива от картинката организираните екскурзии. Като резултат... пътувам по-малко отколкото и т.н., написах го вече по-горе. С една дума, искам да се наградя с пътешествие, но не искам да измина процеса по осъществяването му. И точно тогава разбрах защо не станах грънчарка.
Дадох сметка, че искам наградата. Искам САМО наградата. Без процеса. Искам възможността да се оттеглям в тишината на ателието когато поискам, да създавам красиви неща, да спирам когато поискам, да съм творец, да гледат на мен като на човек на изкуството и т.н. Но... не искам процеса.
А процесът е годините чиракуване. Процесът е стотиците пъти, когато глината отказва и отказва да придаде форма на фантазията ти. Процесът е започването отначало веднъж, втори път, хиляда пъти. Процесът е търсенето на глината, превозването, мъкненето, подобряването, калта по обувките и дрехите, пробите и грешките; чистенето на грънчарницата; фактурите, сметките, продажбите; разговорите с хора, с които точно сега не ми се приказва; загрубелите, напукани ръце от непрекъснатия досег с мократа глина; болките в гърба от привеждането...
Само че ако искам само наградата, без процеса тя няма да се осъществи. И обратно, ако ми харесва самия процес с всичко, което съдържа или поне с по-голямата част от нещата, то тогава мечтите се сбъдват - може би не незабавно, но с лекота. Важно е не само какъв ще станеш и каква ще е наградата, но и да обичаш процеса. Не го ли обичаш – няма да стане. Точка.
Това беше отговора за мен. Мисля си за тази си мечта като за нещо много хубаво, но и нещо, което никога не е имало шанс да се осъществи, не мечта-цел, а мечта-фантазия, мечта-наслада, мечта-убежище и бягство. За щастие, като типичен представител на хората, чиято чаша е винаги „наполовина пълна“, намерих в това няколко полезни неща и първото е да се сбогувам с нея и да освободя пространство.
А вашата мечта? Наградата ли искате или процеса?
И ако процесът не ви харесва – какви други мечти биха ви дали същата награда?
