Какво е общото между креативността и готвенето

Какво стана с любовта ми към готвенето? Този въпрос си задавам повече от година. Обичах да готвя. Когато го правех изобщо, понеже не се случваше често. Определено не всеки ден, и дори не през ден. Да готвя с любов и настроение когато ми хрумне беше част от лекотата на ежедневието. Когато ще имаме гости, когато имаме конкретен повод, без повод, седмицата преди Великден, няколко седмици преди Коледа. Точно в тези седмици преди Коледа направо пощурявах – украси, посрещане на гости, всевъзможни хапки и салати, две, три и повече неща за хапване на ден, почти всеки ден. Заедно с подреждането и украсяването на чиниите, така че да грабнат окото преди да си ги опитал. Аранжирането на масата и т.н. и т.н. За разлика от повечето ми познати, за които този процес се беше превърнал в товар (охх, вече не знам какво да сготвя...), понеже го имат като неотменна ежедневна задача, аз готвех когато имам настроение, а през останалото време карахме на сандвичи, готова храна и аламинути. Голяма работа, че някой ще го приеме за безотговорно. За мен си е отговорност в пълна степен, защото така наситих ежедневието си с приятни неща и имахме усмивки, добро настроение и споделено време един за друг през всичките тези години.

И изведнъж любовта ми към готвенето изчезна. Заедно с аранжирането, очакването на реакцията на семейството ми, ароматите и всичко друго. Да не говорим за вкуса! Каквото и да се опитам да сготвя, когато и да искам да го направя – нищо не се получава. Ама нищо в буквалния смисъл на думата. Куче не може да го яде. За човек, който цял живот е готвил само за удоволствие това не се превърна в истинска драма. Просто спрях да доближавам печката. Но не спрях да си задавам въпроса.

И си спомних рисуването - едно от другите ми удоволствия. Заставайки пред платното забравях целия останал свят. За часове. За всичките 12 часа пред платното, когато забравяш дори да ядеш. После, когато се върнеш в реалния свят мозъкът ти е изчистен от хаоса, свеж, презареден, готов за работа или за приключения, или за каквото там го използваш. А преди време изхвърлих всичко - боите, платната и четките, дори картините, защото вече знаех, че няма да се върна към това.

И ето днес, докато умувах как да свърша трите милиона неща, които имам за вършене отговора просто ме удари по главата. Първо – защо имам три милиона неща за вършене!? Ами защото това съм отлагала, че не ми се прави. Онова съм отлагала, че не ми харесва. Друго съм отлагала, че не съм в настроение. Не е сега момента, не е спешно и т.н. докато недовършените задачи са се превърнали в товари, а напрежението от товарите пречи да свършваш своевременно нововъзникналите задачи и част от тях увеличават товарите в раницата на гърба ти... и порочният кръг се затваря. Какво правех когато готвя? Отдавах се на 100%. Чувствах се свободна и лека като хартийка над покривите на Ню Йорк. Нямах очаквания, че нещо изневиделица може да възникне, нямах нищо друго за правене или за мислене освен да присъствам тук, в този момент и да мисля как точно да срежа маслинката, та да пасне идеално на пингвинчето от преди това идеално свареното яйчице. И магията се получаваше. И след тази магия се чувствах свободна като след най-успешна медитация.

Презареждане. Това се оказа, че е готвенето за мен. Едно от онези малки неща, които осигуряват гориво на креативността. И за да го имам отново – мисълта ми трябва да е свободна.

А за да постигна това и да си върна удоволствието от нещата, първо трябва да довърша недовършеното и да получа яснота.

Как реших проблема? – виж тук.

14.08.2021

Това, което правим днес ще има ефект върху всички наши утре.

Всички ние „знаем“ какво трябва да правим. Трябва да работим повече, да спестяваме повече, да получаваме повече пари, да се грижим повече за здравето си, да отделяме повече време на близките си, да се храним здравословно...

Така че защо не го правим? Възможно ли е да не се нуждаем само от повече информация...

а вместо това да овладеем начините, които ще ни помогнат да направим това, което вече знаем, че трябва да правим?